Zeitgeist

 

Облакът и цветовете

Навъсеният слъзлив Облак наблюдаваше безкрайния автомобилен поток с безразличие. Знаеше, че малко вода щеше да забави френетичния набег и за миг чистачките щяха да замахат оживено към Небето. Но дори и тази мисъл не разкъсваше депресията. Отдавна вече чакаше наситени цветове да прогонят безкрайните нюанси сивота отдолу. Отпърво зелени стръкчета, после жълт минзухар, а подире мак, метличина и люляк. А отчаянието му идваше най-вече от това, че семенцата цвят очакваха именно неговите животворни пръски.
Ала колкото и да бе опитвал в последните седмици, всяка капка се спускаше все тъй замръзнала. А снежинките, макар и красиви, бяха нежелано безполезни.
Саксия с цветя, нарисувана на покрива на преминаващ училищен автобус му намигна отдолу.
Добре де, ще опита още веднъж.
Графитеният Облак стисна плътно устни и напрегна дъждовните си мускули.
Кап. Кап-кап. Кап-кап-кап-кап.
Преди дори да осъзнае доволното си изумление, ленивият Вятър побутна с въздишка и разкъса небрежно снагата му. Промъкнаха се два слънчеви лъча и магията на спектъра превърна Деня в пъстроцветие.
Ето ги цветовете! Не са го забравили и изоставили!
Усмихна се и заплака от щастие... А нейде отдолу покълваха дъги... :)

КъсноСлавеево

Сетих се как да опиша чувството след срещата си с това ято сладкопойни птици.

Топлота, като да срещнеш свои близки роднини, почти втори родители в лицето на всички хорови ръководители, корепетитори и организатори, и "братовчедки"  -  всички тези порастнали момичета с все тъй нежни гласове и широки усмивки.
 Зрънчице тъга в очите по "отминалите славни дни" с репетициите, турнетата, лагерите и песенното изкуство.
Хубаво е да кажеш, че за нищо не съжаляваш в живота си, но каквито и да са направените избори, още ми е тъжно за пропуснатите възможности. Да съм по-навреме, по-редовна на репетиции... Милата г-жа Панчева, Господ още много здраве да й дава. Колко ме е търсила да се явя. Какво е било по-важно, не се сещам, значи сигурно е било по-маловажно от сегашната призма на времето.
Може би по-тъжно е само, че много силистренчета не са, а и нямат възможността да изпитат тази друга школа на живота. Различна от дома, училището, улицата и интернет. Чувство и знание, които не могат да ти донесат нито караокето, нито музикалните телевизионни формати, нито концертите на популярни изпълнители, нито индивидуалните уроци по музика, нищо, нищо.
Защото пеенето за разлика от другите сценични изкуства е комбинация от талант и душевна самоизява. А пеенето в хор включва и единството на много славееви сърца в един момент, в един концерт. Или как беше онази любима думичка? А да, МАГИЯ.

Благодаря за силните добри емоции и вълшебството на това невероятно събитие. Дълго ще ги помня. Нека музиката ви съпътства вовеки!

Обедно хайку

Ти мъркаш, аз къркоря
Върховна котко-женска симбиоза
Обед
#хайку

Love is dead, long live... nothing

Soulless creature, talk to me
Soulless creature, take my hand
Take me to the hell, in deep
Show my careless heart, condemned

I don't deserve forgiveness
I don't desire love
I wish I'd disappear
To darkest of you deepest toll

The hell with truth and wisdom
The hell with love and grief
Blue skies don't mean a thing
No more of hope's relief

Freezing swords will cut my flesh
Wicked doesn't need refresh
Funeral pyres will cleanse my soul
Black belongs no man to hold

Пет минути

Уродливите сенки на комините милостиво и с любовна ласка "намятат" избелялата от времето снага на покривите. Вали. Свежата "кръв" на дъжда възражда мечтите и отмива горчиви спомени. Крайно време беше да завали. След толкова "потна" жега. И прахта да се превърне в кал. Крайно време беше тътрузещото се време да ускори ход и да разбие противния сладникав летен мирис, и да ме приземи с онази характерна земнопритегляща, хрупкава, стряскаща свежест, която винаги така ми липсва.
Сякаш за един единствен миг прогледнах. Всички онези неща пеизажа наоколо придобиха нов облик - сивата улица беше огледало, ръждясалите автомобили намигаха с оранжевия си светлоотразител и даже сякаш се хилеха на някакъв едновременно тъп и много мръсен виц. Знаеш го този поглед и тази физиономия, дори да не чуваш за какво си говорят. Този странен късноследобеден дъжд ме разтресе и някак ме накара да се събудя от сън, който (сигурна съм) е траял толкова време, колкото от тук до Началото. Поне толкова.

Сетивата ми изкрещяха.

Мислите ми се пропукаха.

Колелата на съзнанието ми започнаха да се спускат по наклона на безвремието, но все пак ще ги оставя така. Харесва ми чувството на безтегловност. Толкова е неназовимо.
Представих си, че вися на въже от купола на небето и скачам с чадър. Сега знам, че това е свободата - чувството на щастие от това да направиш нещо непозволено в съзнанието си. Прекрасно е.
Не може да ме подтисне дори сивият цвят наоколо. И той ми изглежда приветлив и смешен. Единственото, което ме плаши е следващата минута. Че тя ще донесе безутешието на свършилото "истинско". Но има нещо перверзно в страха - хем ти се иска сигурност, хем оная гадна малка мисъл не ти дава мира. Мисълта за саморазрушението и неговият героизъм. Страшно! И много досадно. Но вярно?!

Страх, плаж, дъжд, безтегловност...

Самота, истина, корен, близост...

Живот!...

Събуди се!

17.05.2003

Дъждовно

Дъждът мокри косите ми. Сълзите на Бога измиват душата ми. Капчицата извървява своя път и умира. Свършва стихът. За да даде начало на нова капчица, която се отронва от окото ми. В нея се е отразил кръговрата на моя живот. Тишината на моята скръб. И тъмнината на мойта душа.
Сигурно всичките ми пътища следват тази посока: пролет на мислите, лято на действията, есен на прозрението и зима на чувствата. Хаосът и данданията на звука, който ме заобикаля, оставят само черни петна на местата, където съм Аз. Или би трябвало.

2003

A dream

Dreaming I was in "my other shoes"...
My other possible life...
My other possible love...
Me - pretty, strong, clever, independent...
Myself non-the-less very different from today...
Happy, radiant and loving - shining new shoe...
When and where my eyes stopped asking?
Why the answers quit coming...
Perfectly aware of emptiness...
Really scared of truth...
Dying... to recreate the innocence...
Tired of being confortable...
Can I be "new shoe"?
So far from becoming... the dream...

24.07.2009

Darkness

Полусмъртен, полубог
Полуистински, полутелесен
Полигамен, полиглот
Фин, дебилен и преносен

Ти бе зной и хляб насъщен
Ти бе изживяна злъч
Ти си гнойна плът човешка
траектория на тъмен бич

Аз от нищо те създадох
Ти във нищо ме завря
Пръст, бесило и невежество
спят в пространството, където бях.

април, 2009

Любов...?

Любов и песни.
Песни и любов.
И алкохол в "умерени" количества.
Какво ли ме вълнува този празник?
Освен ако ... наистина съм го обичала ?!
Защото (все си мисля)
"Това ли бе любов ?" -
Да се обичаме до лудост
и в следващия миг със мрачна упоритост
да се намразваме до край,
убедени в "истината", че това е изначалният завършек
А накрая изморени от мисли налудничави
и ужасени от необяснимото си мнимо лицемерие,
да се любим с надежда и жажда,
че всичко бързо ще забравим (между целувките),
защото не можем да обърнем посоката
и изобщо да не се срещаме...
И докато пиша, се сещам
за очите - с бесен блясък;
косите - в уморен безпорядък;
милувките - неповикани, но чакани;
усмивките - по-неизброими от звездите
и миговете на шеметно безвремие...
Любов ли бе?
Аз мисля, че е!

Опиянение

Призрачните очертания на лежащото ми тяло
въздишат над усмивката ти спяща,
А думите, превърнати във звуци на пиано,
обгръщат празната ми чаша

Това, което чувствам е оргазъм
Акорди, пълзящи в тялото
И пълният екстаз, талази
от усещане и цялост

Вдъхни ми само дъхче кислород,
а другото ще свърши виното...
Когато мойта кръв е твой живот,
То твоят епилог е мое вдъхновение...

14.02.2003

Еднорог

Луната показа единият си рог
Пуста тишината отговори
А пътя млечен пусна своя сок
За нас пак райските врати отвори

Косите ми са твое одеало
В очите ми се твоите оглеждат
Лъчите от сърцето ти голямо
Красиво в нежен сплит се срещат

Нека нощта е наша стопанка
Тихо в пазвите й ще се сгушим
Когато духът ми ти заговори
Нежно тъгувай и дълго го слушай

Луната скри и вторият си рог
Страшна тъмнината се озъби
Без надежда щях да се побъркам,
само че съгледах еднорог...

лято, 2003