Уродливите сенки на комините милостиво и с любовна ласка "намятат" избелялата от времето снага на покривите. Вали. Свежата "кръв" на дъжда възражда мечтите и отмива горчиви спомени. Крайно време беше да завали. След толкова "потна" жега. И прахта да се превърне в кал. Крайно време беше тътрузещото се време да ускори ход и да разбие противния сладникав летен мирис, и да ме приземи с онази характерна земнопритегляща, хрупкава, стряскаща свежест, която винаги така ми липсва.
Сякаш за един единствен миг прогледнах. Всички онези неща пеизажа наоколо придобиха нов облик - сивата улица беше огледало, ръждясалите автомобили намигаха с оранжевия си светлоотразител и даже сякаш се хилеха на някакъв едновременно тъп и много мръсен виц. Знаеш го този поглед и тази физиономия, дори да не чуваш за какво си говорят. Този странен късноследобеден дъжд ме разтресе и някак ме накара да се събудя от сън, който (сигурна съм) е траял толкова време, колкото от тук до Началото. Поне толкова.
Сетивата ми изкрещяха.
Мислите ми се пропукаха.
Колелата на съзнанието ми започнаха да се спускат по наклона на безвремието, но все пак ще ги оставя така. Харесва ми чувството на безтегловност. Толкова е неназовимо.
Представих си, че вися на въже от купола на небето и скачам с чадър. Сега знам, че това е свободата - чувството на щастие от това да направиш нещо непозволено в съзнанието си. Прекрасно е.
Не може да ме подтисне дори сивият цвят наоколо. И той ми изглежда приветлив и смешен. Единственото, което ме плаши е следващата минута. Че тя ще донесе безутешието на свършилото "истинско". Но има нещо перверзно в страха - хем ти се иска сигурност, хем оная гадна малка мисъл не ти дава мира. Мисълта за саморазрушението и неговият героизъм. Страшно! И много досадно. Но вярно?!
Страх, плаж, дъжд, безтегловност...
Самота, истина, корен, близост...
Живот!...
Събуди се!
17.05.2003
